... ... Ту се хлъзгах по разкаляната пътечка, ту се препъвах в някой корен... Догонвах своя водач, който преодоляваше наклона и калта с учудваща лекота; чувах неравномерното си дишане. Станьо не счете за необходимо да обясни за къде бяхме тръгнали. Усещах планината в гърдите си, по окаляните си длани и панталони... обувките натежаваха все повече... Растеше и предчувствието , че това е най-важният ден в живота ми. И да! - щом се озовахме над гората, и до върха ни делеше едно на пръв поглед безобидно склонче, блесна вълшебно син цвят. Не, в града няма такова небе! Седнах да отдъхна; свалих якето си и дишах, дишах ... Раждах се. Станьо стигна до най-горе, сега вече ще ме чака. Панталоните ми прогизваха (дори бельото). Ето, че и аз се добрах някак си догоре. Допълзях до върха. Под краката ни спускаше отвесна скала. Не смеех да погледна, да видя края и. Като гледаше неопределено пред себе си, старецът проговори:
- Ето я.
- Красива е - съмнявах се, че говорим за едно и също нещо.
- Вика ни. Да и идем на гости, а? - засмя се - Значи, ти харесва?!
Той се придвижи леко напред, съвсем до ръба.
- Бай Станьо!
- И това знаеш, значи. Ей сега ще се здрависам с Нея - и протегна ръка, като наистина да се ръкува с някого. - Ела, - подкани ме с поглед - нали искаше да се запознаете. Страх ли те е?
- Не разбирам.
- Страх те е, значи.
Изправих се - никак не обичам авантюрите, а още по-малко да ми излезе име на страхливец.
- Господинът от града! - посочи ме той с две ръце отново гледайки неопределено пред себе си. С нов театрален жест извърна очи към мен, а ръцете си опъна в обратна посока, към бездната - Нейно Величество Смъртта!
При запознанството изпитах неудобство от мръсните си дрехи; после ми се стори, че ми се подиграват. Бай Станьо зловещо повтори онези свои думи, които зазвъняха в ушите ми като камбана. Пристъпих назад.
Няма коментари:
Публикуване на коментар